В шест и двадесет и девет Жужу се ококори. След секунди будилникът й звънна. Седна на леглото и сънено се протегна. Василис мързеливо разтегна рижото си тяло и започна да мърка недоволен, че са го събудили с такъв шум. След минутка обаче скочи от леглото, отправи се директно към купичката си и зачака закуската.
- Ах ти, маймун такъв, пилешки филета ли сънува досега, че още преди да си отворил очи, вече си гладен? - усмихна се Джули, обу сините пухени чехли и се отправи към шкафа с котешката храна.
Изкъпа се и по халат отиде в кухнята да си направи кафе. Хапна няколко шоколадови бисквити, глътна топлата напитка и се запъти към спалнята, за да се приготви.
Тази сутрин времето не беше на нейна страна. Беше мъгливо, искрящите покриви подсказваха за паднал дъжд през нощта. Джулия не обичаше това време от годината. Още повече ненавиждаше дъжда, хладината, която той носеше след себе си, тъгата на листата, натежали от капките и самотата, която излъчваха сивите облаци. Но тъй като тази сутрин тя беше много ентусиазирана и нетърпелива да докаже колко е умна и предприемчива, разгони тъжните мисли от главата си и се отдаде напълно на прическата и грима си.
Метрото беше претъпкано, всякакви хора от всевъзможни народности и религии бързаха за някъде. Джулия трудно си проправи път до вратата, за да слезе на нейната спирка. Беше подранила доста и реши да изпие нещо безалкохолно в кафенето на оздравителния център "Харисън", докато стане време за представянето й. Напрежението нарастваше все повече в корема й и тя го долови и в леките треперещи нотки на гласа си, докато поръчваше кока кола. Въпреки че беше изнасяла десетки реферати, доклади и презентации в университета, сценичната треска винаги се намесваше в най-неподходящия момент. Дори в караокето не можеше да се отпусне, ако преди това не обърнеше две питиета. Но днес нямаше как да приеме помощта на добрия й приятел Джони (Уолкър), без когото на сцената не би могла да си отвори устата.
- Извинете нахалството ми, но изглеждате притеснена. Бих ли могъл да разведря с някоя шега напрегнатата ви сутрин?
Джули се сепна от внезапното приближаване на непознатия мъж, когото преди минута бе загледала на съседната маса.
- Ами... Аз.... Вие как разбрахте, че ми е притеснено? - запелтечи тя.
- Имам набито око - усмихна се непознатия. - Все пак с това си изкарвам хляба.
Сега Джулия го погледна по-внимателно и забеляза симпатичните тръпчинки и пъстрите очи, които преди малко бяха далече от нея.
- Така ли? И с какво се занимавате, ако не е тайна? В центъра ли работите? Консултант ли сте? Може би рехабилитатор или фитнес-инструктор?
- Лелеее, колко много въпроси изстреляхте за такова кратко време, чак ми се завъртя главата!
- Ох, съжалявам, когато съм напрегната задавам много въпроси...
- Е, няма проблем. Не е тайна какво работя, дори бих си направил скромна реклама. Казвам се доктор Стивън Колбърт, психиатър в Център "Харисън". Познахте за фитнес-инструктора, но това го практикувам по-скоро като хоби. - Той отново се усмихна и тръпчинките станаха по-изразителни.
- Джулия Томпсън, приятно ми е. Имам презентация след двадесетина минути в Центъра, затова съм леко притеснена.
- Разбирам - каза доктор Колбърт. - Бих предложил своите съвети и техники за успокоение, но едва ли можете да си позволите терапията, тарифата ми е доста висока. Той й намигна и стана. - Извинете ме, имам съвещание. Радвам се, че се запознахме. Желая Ви успех.
"Леле, какво самочувствие!", помисли си Жужу, след като той напусна кафенето и тя гледа няколко минути след него с недоумение. "Нямала съм да мога да си позволя терапията му! Че аз нямам нужда от никаква терапия, за Бога! Той за какъв се мисли? За някакъв много добър и известен психиатър ли? Ще я видим тази работа!"
Джулия напусна кафенето и с вирнат нос се отправи към конферентната зала на Центъра, където щеше да се реши нейното бъдеще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар